Антон Митов · въглен върху хартия · В пантеона на българските художници малко фигури са толкова ясно значими, влиятелни и основополагащи, колкото Антон Митов (1862-1930). Антон Митов е роден през 1862 г. в Ески Заара (днешна Стара Загора) в семейство на търговци. През 1880 г., Митов заминава в Италия, за да учи в Академията за изящни изкуства във Флоренция в класа на проф. Джузепе Чаранфи. През 1896 г., заедно с Иван Мърквичка и Борис Шац, Митов основава Държавното рисувално учулище, което през 1921 г., е преименувано на Държавна художествена академия. Там преподава история на изкуството, перспектива и методика на рисуването. Бил е и директор на художественото училище, включително през 1912–1918 г. и 1924–1927 г. Митов е бил изключително активен популяризатор на изкуството. Публикувал е стотици материали и е изнасял лекции и сказки из страната. Пише и художествена критика и публицистика, включително поредицата „Писма върху България“. Заедно с Мърквичка създават и редактират списание „Изкуство“. Антон Митов е бил и дописен член на БАН от 1918 г.

Митов е особено известен с битовите си сцени — пазари, улици, хора и ежедневието на България от края на XIX и началото на XX век. Интересуват го пъстрите народни носии, тълпите, търговците и градският живот. Рисува също портрети, пейзажи и натюрморти. Като един ествестен академичен художник, стилът на Антон Митов е свързан с реалистичното наблюдение и подробно предаване на натурата, формата и светлината.

В рисунката „Пазар“ на Антон Митов, композицията улавя продавачи и купувачи на пазара. На преден план се виждат традиционни български битови предмети – дървени сита или грънчарски съдове, които препращат към известните му платна от същия период, като например живописната творба - „Пазар на зеленчуци в София“ от 1917 година. В масленото платно са пресъздадени детайлите по традиционните народни носии (сукмани, калпаци, забрадки), в които Митов остава ненадминат документалист на своето време.

В рисунки като „Пазар“, наблюдаваме как старият майстор проучва и гради големите си битови и пазарски сцени. Особено внимание отново е отделено на нормалните хора: техните лица, маниери, облекла и носии. Зад тях майсторът ескизно гради обстановката, където те се помещават. Без съмнение, Митов е използвал творбата като подготвителна рисунка за идеи, които да бъдат пренесени към големите му платна, които са останали в българската история на изкуството като едни от най-ценните и влиятелни картини, полагащи основите на развиващия се художествен език на следосвобожденска България. (М.З.)